Един вдъхновяващ и забавен текст от Николай Митев
Имаме семейна виличка в с. Круша. В региона съм си намерил няколко маршрута за бягане. Теренът е пресечен, а въздухът изключително чист, което допринася за удоволствието от спорта.
Един и маршрутите ми минава покрай река Камчия и точно с него се заех в неделя, на Благовещение. Леко спускане, коларски път, пак спускане, старо шосе, пресечен терен около рибарници и пак спускане. Даааа, километри лекичко спусканеее…, което на един бегач говори само едно: майко, какво ме чака на връщане! Бягам си аз по около 4:40′ на км и си търкалям разни мисли из главата. Времето уникално – малко под 20 градуса, на открито духаше, но в гората тихичко. След около 6 км стигам до уж крайната точка – излаза на пътя Варна – Бургас, там където и Камчия го пресича. Предполагам, най-ниската точка в тази част на пътя, не случайно наречена Пода.
Моята познайница от едно друго бягане – история известна сред приятелския ми кръг – този път не е на работното си място. Аха да тръгна назад и забелязвам друго пътче. Любопитството почва да ме човърка и подхващам по него. Интуитивно усещам, че посоката е правилна и си бягам. Следва строеж на някакво може би бъдещо битово заведение – висока ограда, една постройка, друга постройка, чардак. После се появява зелена нива. В нивата трактор, а в единия край работници – селска трудова неделна идилия. Я да подсигуря интуицията с информация. Добър ден! Добър ден! До Круша как мога да изляза? – Бягай все покрай гората, ще излезеш на моста в ниското. Супер, мерси много! – и продължавам.
От север гора, от юг гора, по средата тая нива. Айде, давай, бягам покрай южната. Побягах малко (кофти се бяга по нива, много е неравно, а накрая, където не са минавали машините трънаци да искаш…) опаааа, нивата свърши и двете гори – северната и южната се съединиха. В главата ми романтичните мисли от пробуждащаита се природа почнаха да се изместват от други, съдържащи много често „мама му“. Кво да правя- не ми се връща, ама никак; пък на къде да продължавам? Приключенското в мене се обади, айде, давай в гората. Почна борба с клони, шубраци, трънаци и подобни. Всичко имаше някакъв героичен елемент докато не стигнах едно стръмно дере, а в дерето малка рекича бяга към голямата си посестрима – Камчия. Вече романтиката крайно се изпари, както и представата ми, къде се намирам. Давай, напред и все напред. Спукам се в стръмното дере и използвайки цялата сума на кинетичната и потенциалната енергия натрупана от комбинацията между рязкото спускане и собственото ми 90 кг-мово тегло, се изкачвам до средата на отсрещната стена. От там следват още няколко метра дърпане по корени, клони и подобни. Ухххх, изкачих се, айде нататък! Ентусиазиран от победата на човека над природата продължавам да водя борба с трънаците. Даааа… природата има още изненади – следващо, още по-стръмно и дълбоко дере. Ентусиазмът започва да се изпарява, още повече навлиза чувството, че идея си нямам, нито къде съм, нито на къде трябва да се движа. едно препъване ми напомня, че трябва да съм много внимателен, щото изкълчен крак на това място, в комбинация с оня тъп знак на телефона, който ти показва, че нямаш обхват, означава много главоболия.
Мисля си, добре беее, уж не си хазартна личност, уж във всички книжки на бегача пише, ако ти се бяга на такова място, иди с приятел, къде си тръгнал сам? Вземи Хензел и Гретел – загубени в гората, но „и Гретел“! Дори в оная любима българска песен се казва „И път да няма те пак вървят“, те – множествено число. Пък ти си сам, по сам от Любо от Те, щото той пак е от те. Сещам се за оня от Дискавъри, дето го пускат в никъдето. Ама да не мислиш, че той не е те? А кой снима?
Отърсвам се от тия досадни мисли и по корени се спускам до песъчливото дъно с идеята да бягам по поречието на потока, до мястото, където той намира Камчия. От там е ясно. Да, ама не! – както казваше Петко Бочаров. Соконито ми потъва до глезен. Малко побягах по по-твърдата част. Рекичката прави едни красиви завои, ама кой да ти се наслаждава в това време.
След поредния вдигам глава и гледам, че горе е светло. Ахааааа, не е гора значи, ето тук ще изляза. Засилка, гааааз, с малко подхлъзвания се изкатерих. Дамммммм, поле. Поле, ама бившо – понастоящем обрасло с тръни. Сещам се за един моноспектакъл на Мариус Курскински, дето казваше „Едно такова, хубаво, открито! Открито! Открито!“ и ми става супер смешно от факта, колко нищожен съм аз, щом в някаква си горичка мога така да се изгубя, че все още да не знам на къде да подхване. Цепих през трънаците, щастлив, че сутринта не можах да си намеря шортите и обух някакъв стар къс клин. Иначе, на какво щяха да ми станат бедрата, не ми се мисли. Изненада – поляна от изсъхнали магарешки бодили. Ейййй, по едно време в далечината се мярна бяла ловна вижка. Юхууууу, намерих се!
Хуквам натам, а по земята ловни гилзи. Мале, могат ли сега да ме зачаткат тука, както ми се е случвало и друг път, пак по тия места?! За щастие или не ловци няма. Хуквам по някакви черни пътища – уж маркирани. Кръстовище. Кой да избера. Инстинктът, съвместен с умората казва – тоя, който води надолу. ОК – приятно спускане, без тръни, без магарешки бодили. И… финал! Сечище и край на пътя, мааамамууу! Цялото това спускане сега трябва да се катери. А отвътре напира едно стряскащо ме чувство – глад. От многото опит с бягането знам, гладът е предвестник на оная умора, дето не можеш да се помръднеш. Енергийните запаси са изчерпани и си аут. Ах-ах-ах, как се набутах!
Стигам пак до кръстовището. Хващам другия път. По едно време в далечината се белеят къщи. По релефа се усетих, че съм попаднал в съседното село. Мислех си, че не съм в Круша, не съм. Ама дано да съм в Китка, а не в Равна гора, щото ако съм във второто, ще се прибера по тъмно. Е, Китка беше! Влизам в циганската махла. Боклуци, коне, пепел, романтика, ама на мене ми е едно хубавооооо. Улица, на улицата местни селянки с шоколадови кожи, едната възрастна – около 40-те, другите многодетни двайсетина годишни майки. Наближавам, те почват да се закачат, подвикват „опа-опа“. Извинявайте, в Китка ли съм? Даааа, в Китка. Как да стигна до Круша? – показват улиците криво-ляво. Тръгвам, а зад гърба си чувам, „Ако се объркаш, пак се върни!“ Бреххх, още хващам окото, хахахахаха, особено на шоколадовите многодетни майки ;-)
Като знам, какво спускане ме чака! А после, какво изкачване!!! А колко съм гладен! И жаден! Спускам лекичко и си мисля, що не земе да мине една кола да и махна да ме качи на стоп до селото. Няааааама – поле, баири, път и един ненормалник на пътя. Спускането свършва, идва голямото изпитание. Но с него идва и едно бяло пеженце ;-) Махам. Спират. Гледат ме въпросително. Смеят се на историята ми, но ме закарват точно пред вилата. Оххххх, водааа, хранааа, почивка, сухи дрехи!
Уж си обещавам повече да не се поддавам на изкушенията да се забивам в разни гори, но до колкото се познавам, едва ли ще удържа.
Поздрави и keep running!
